Вечните творби за специални моменти

Не познавам същество, по-способно да обича, да страда и остроумно да издевателства над себе си (но не и над своя отбор!), от локомотивския запалянко. Неразглезен от успехите на Локото, този запалянко е така предан на „черно-белите", че никакви аргументи не могат да го разубедят в избраната клубна принадлежност.
И аз все повече си мисля, че да бъдеш локомотивец не е случайност, а състояние на душата, особен строеж на духа.
Съзнателно или не, локомотивският запалянко идентифицира себе си с отбора. Несигурен в социалното си битие, неуспял кой знае колко в личните си амбиции, той измерва играта на своето „Юве" със собствения си живот. И животът, и играта често са му поднасяли горчиви разочарования. Ала никога няма да видите само-съжаляващ се локомотивец. Няма да чуете от него това, което обикновено казва ботевистът след неочаквана загуба: „Нашите пак продадоха мача!” Локомотивският запалянко ще те погледне скръбно и ще промълви: „Играха момчетата, ама..."
Този запалянко отива на стадиона с ясното съзнание, че му предстои да страда.
Наистина - да бъдеш Локомотивец, това означава преди всичко да си способен на страдание и състрадание! И, разбира се, да живееше надеждата, че някога...
О, тези мечти, които загърбват реалностите!
О, това опиянение от надеждата.. .
Какво е локомотивецът без тях?
Пък и не пази ли той в паметта си спомените за своите „големи" като красив и бленуван шанс в живота сина горд неудачник!? Затова щеше да бъде жестоко несправедливо, ако Локото нямаше Христо Бонев - този фантастичен футболист, този неподражаем и всепобеждаващ артист, сякаш избухнал от вулканичните низини на всекидневната сивота, Зума – почти митичната конкретизация на жаждата за необикновеност, вярност, успех.
Локомотивецът трябваше да има и Гочето Василев заради собствената си буйност, кипяща енергия и весела непокорност. Заради трудолюбието и скромността си трябваше да има Давид Попов, Иван Кънчев, Иван Манолов, Ванчо Бояджиев, Илко Бекяров, Гальо Пеев, Васко Анков. Джекито Стамболиев, Тошко Иванов... Трябваше да има и своите локомотивци от „малцинствата " - Керима, Едо, Садъка. Заради своята продължаваща младост трябваше да има някогашните и днешните възпитаници на детско-юношеската си школа - от Паунов, Курбанов, Фиданов, Георги Димитров, Драганов, Юмерски, Георги Иванов - Гонзо, (как да изброиш всички!) до носещите сега черно-бялата фланелка нови свои любимци.
А Бащата, Бащата...Такъв като Христо Колев само Локото може да роди - странен, неудобен, органично неспособен за флирт с публиката, защото е неспособен да флиртува със себе си. Христо Колев - една сложна история за неудачника, останал и в трудната си слава такъв!
Да, скъпи приятели, за нас стадионът на Лаута е като „кръчмичката за бедняка, чийто ден е завършил зле", както е писал полският поет Константи Илдефонс Галчински. Не чакайте от този бедняк изящни маниери, не изисквайте от него вежливост и сигурно владеене на топката, пардон - на емоциите. Но той ще ви изненада, непременно ще ви изненада този бедняк и неудачник, с жест и реплика, изтръгнати от най-истинското в незагрубялата му, страдаща, мъдра и весела душа...